Ах, как чакам някой ред, буква, добър ден.
И слънцето залязва тъжно, но с надежда.
Ще дочакам ли да дойде този ден,
в който залезът с усмивка те поглежда?

Липсва жест и дума нежна.
Тече си времето в тъма.
Как усмивката небрежна
не ще бъде веч сама.

От притеснение или не знам,
чакам ти да поздравиш.
Сестричка да те наричам,
дано ми позволиш.

Идва лято и напомня
за минали лета.
Всеки ден до теб ще аз запомня,
ах, кога ще свърши пролетта.

Знам, не бива, а се плаша,
да не би да те безпокоя.
За приятелството наше
как да ти се отблагодаря.

Христо  Петров